"Да изгориш от любов" - очерк за загиналата актриса Емилия Ованесян

"Да изгориш от любов" - очерк за загиналата актриса Емилия Ованесян
Писателят Георги Гривнев написа очерка  "Да изгориш от любов", в памет на Емилия Ованесян. Той сподели, че  го прави  най-вече за почитателите й, които имаха възможност да гледат нейните роли в Смолянския театър  повече от 40 години.
 

Не зная – аз ли закъснях да напиша за нея, или тя си отиде рано, разкъсана от терзания, чиста като родопско утро и малко тъжна – като есен.

Не съм гледал всичките постановки, в които тя е участвала, но когато  играеше  на сцената, Емилия Ованесян се преобразяваше, излизаше от кожата си и така уплътняваше ролята си, че Аркадина на Чехов и Настася  Филиповна на Достоевски като че бяха създадени единствено  и само за нейната природа и сетива. Ованясен  надграждаше образите, в които се  превъплъщаваше, обогатяваше ги, вникнала дълбоко в тяхната същност. Няма да е пресилено, ако споделя, че духът и на Достоевски, и на Чехов би бил доволен, ако от процепите на небето  е надзъртал  към родопската сцена. Как исках да видя Ованесян  в ролята на „Дамата с кученцето” - един великолепен разказ на Чехов за трудната, почти невъзможна любов.

Емилия Ованесян завършва Висшия институт за театрално изкуство и с диплома в ръка прехвърля Рожен и се явява в Родопския драматичен театър. Пътува тя и се наслаждава на зелената хубост – големият град не винаги е голям, малкият град не винаги е малък. И не само с диплома в ръка, а преди всичко с таланта си, който търсеше своето осъществяване в конкретни роли. И остана в театъра повече от 40 години, та забравяше, че е тракийка, а не забравяше, че планината я приюти с любов, та се чувстваше повече родопчанка. Колегите й я разбираха, приятелите я обичаха, а почитателите на Мелпомена изпитваха респект. Ованесян постоянно усвояваше тайната  и магията на въздействието на сцената. Усещаше тягата на думите, знаеше къде да направи пауза, къде да акцетира – душевните й трептения се простираха в голям диапазон – от радостта до мъката, от сдържания смях до несдържаните сълзи, от любовта до разочарованието, от надеждата до безизходността,  от сянката до просветлението...

            Актрисата приемаше ролите си, ако текстът е силен и неподражаем, и ако режисьорът е убеден, че пиесата заслужава да се превърне в спектакъл. И след тия две опорни точки, на които стъпваше,  имаше вече свободата да разгърне своето дарование, и всяка дума от ролята си да изпълни с чувство и съдържание, да предаде вълнението на героинята  си на хората, които дълго щяха да носят в сърцата си образите, които оживяваха като в реалния живот – земни, неизмислени, със свои лица и очи, със своя „малък”, но недостъпен и почти загадъчен свят. В триъгълника на театралното изкуство – драматургия, режисура и актьорско майсторство – Ованесян търсеше и намираше своето място, както намери и мястото си под вечното слънце.

            Срещам се в един февруарски предиобед с младата актриса Божана Мановска, възпитаничка на легендарния Стефан Данаилов, чийто корен по бащина линия е от смолянския квартал Райково.

            „Емилия Ованесян ми беше повече от духовна майка. Тя стана причина след завършването  на НАТВИЗ да постъпя на работа в Родопския драматичен театър „Николай Хайтов”.  В постановката на „Бившата  Мис на малкия град” Ованесян бе майката Мег, а аз дъщерята Морийн. Режисьор е нейният ученик от школата, която тя водеше, Стайко Мурджев. Стайко бе любимият й ученик, с когото много се обичаха.Тежка, трудна бе постановката, а тя ми помагаше в монолозите.  И оттогава ме взе под крилото си. Когато съм била в нейното жилище, ми пускаше филмчета, понякога ги спираше и казваше: „Ето, така...”

            Емилия Ованясен никога не правеше забележка като учителка. Беше деликатна, поведението й - пълно  с финес. Близостта ни преминаваше  в това тя да сподели нещо от личния си живот, аз от моя. Защото първо се чувствахме хора, а подир това...

            Последно репетирахме „Албена” по разказа на Йордан Йовков, с режисьор  Делян Илиев. Бяхме в началните репетиции, които наричаме „на маса”. Аз бях определена за ролята на Албена, а Ованесян на баба Мита от селото, в което се развива драмата. Баба Мита съветва Албена и иска най-общо да й каже: „Аз съм минала по твоя път...” Но кой може да спре виното, което кипи, извора, който блика, вятъра, за който няма преграда?

Няма да забравя едно от последните й представления на „Бившата Мис на малкия град”. Каква енергия излъчваше, че както се казва на жаргон, можеше да „издуха публиката”. Разсмиваше и разплакваше почитателите на Мелпомена. Дали не си вземаше сбогом с хората? И ми писа: „Божана, за мене беше чест да играем, да си партнираме на една и съща сцена!” А  през нощта аз я сънувах – беше облечена в синьо, а един асансьор ни издигаше нагоре,  нагоре... И се прегърнахме.  Сутринта майка ми едва изрече: „Емилия е починала!”

            Ованесян би изиграла великолепно хубавата, но грешна Албена, ала възрастта не й позволяваше да се преобразява в младата героиня, затова прие образа на баба Мита /този образ не съществува в разказа, но сценаристът го създава, за да покаже как Албена се възприема от съселяните й./  И малката роля  се превръща в голяма, когато е в хармония с общото звучение на постановката. И като поанта в хубаво стихотворение, като рефрен на песен се отделя оня въпрос, който няма отговор, а само почуда и тайна: „Какво е селото без Албена?”        

            Без дъх оставяш, когато четеш споделеното от актьора Венелин Методиев:   

„-По трагичен начин от този свят си отиде една от емблемите на Родопския театър - Емилия Ованесян.За моите 5 години в Смолян с Еми изядохме много сол заедно, преживяхме и няколко съдбовни за мен срещи на сцената - в "Макбет", "Ку-ку  комедия", "Цирк "Европа", "Трите  лели"...

Емилия знаеше как да те провокира, разтърси, извади от зоната ти на комфорт. Да те блъсне в ледени води до вцепеняване и да те попари после с гореща лава.

Ровя из снимките си и, за съжаление, не откривам такава, на която сме заедно. Но тази, която споделям с вас, е пак с нея. Тя присъства. Как ли? Това е нейната златна рокля на Лейди Макбет, която моя Малкълм облича в края на спектакъла. Така го реши Диана Добрева... Помитащ финал...

Научих ужасяващата новина по време на репетиция на "Ромео и Жулиета" в Пловдив. Режисьор на спектакъла е неин възпитаник - Стайко Мурджев. Той влезе в залата с парещ от сълзи поглед, погледна ме и каза: "Венко..." Не го оставих да продължи. Казах му, че посвещавам ролята си на Аптекаря на Еми. И винаги, докато я играя, ще си мисля за нея. А сред думите, които този странен персонаж изрича, има и нещо много съдбовно:

"Не, по звездите не гадая аз.

Не бих могъл да кажа нито дума

какво ни носи следващия час..."

Създала над 100 роли, Ованесян е Жената от „Човешки глас” на Жан Кокто, Ермена в „Щуро племе” от  Славе Македонски, Мери от „Дългият път на деня към нощта” на Юджин О,Нил, Емили в „Пожари” на Ева Солис и други с режисьор Юлия Огнянова. Тя е още Гена в „Майстори” на Рачо Стоянов, Падрон Тони в „Рибарски свади” от Карло Голдони, Анфиса в „Три сестри” на А. П. Чехов и т . н.

Емилия се осъществява и в режисурата. Работила рамо до рамо с режисьорката Юлия Огнянова, станала икона за плеяда млади режисьори, Ованесян „крадеше” от занаята на именитата си сънародничка, единствената благородна „кражба”, която не се наказва и не попада под ударите на Темида. Защото  Ованесян не ограбваше никого, не „обогатяваше”  себе си, а това, което научаваше, го влагаше в постановките си  с високи художествени качества. Емилия Ованесян е режисьор на   „Драскотини от дъжда” от  Яна  Добрева,  „Разкаяние” по текстове  от  Библията,   на „Копче за сън” и  „Театър, любов моя” от Валери Петров, на „Заливът” от Ги Фоаси и други.

            Дълбока, достойна и възвишена – съмнявам се, че с тези три думи изчерпвам характеристиката ми за жизнения и професионален път на талантливата Емилия Ованесян. Не бих си представял друга  Нора на Ибсен освен тази на Цветана Манева и на Ованесян. Най-сладка е заслужената  награда - за образа на Аркадина в „Чайка” на  Чехов  Емилия бе удостоена с „Аскеер”.

Ако е вярна мисълта на грузинския писател Нодар Думбадзе „Слънцето – това са изпепелените души на хората, умрели от любов.”, възкръсналите души не са ли преродени птици, които продължават своя непрекъснат летеж към безкрая? Заранта, когато се развиделявало, след нощта на фаталния пожар, в който  Емилия изгоря физически, ранобуден родопчанин зърнал как над близките покриви и стрехи се реела птица, която направила няколко кръга, след което се изгубила в южната далечина...

Вашият FACEBOOK коментар ...
нагоре