ДА СИ СПОМНИМ ЗА БОРИС ВУЛЖЕВ

На 19 април се навършват 85 години от рождението на поета

Борис Вулжев /1936-2016/ е роден в село Павелско. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Работил е като журналист в младежката редакция на Радио София, вестник „Пулс” и литературното списание „Дружба”. Автор на повече от двайсет книги с поезия и проза за възрастни и деца. Негови стихове са преведени на немски, английски, френски, испански, румънски, корейски, монголски и др. Отделен том с поезия – „Шепа изплакана вечност” – излиза през 1989 г. в Москва.
Борис Вулжев, останал верен на родния си край, му посвещава стихотворения, в които блика любовта към близките хора, към гората и планината. Борис Вулжев е един от тримата значими писатели, родени в село Павелско, заедно с Георги Пашев и Никола Петков – Перич. Езикът му е пластичен, свеж и богат, дошел от извора на българската духовна съкровищница.

Една от паметните ми срещи с Вулжев бе през 2008 година, когато беше пристигнал в с. Павелско и присъства на премиерата на книгата ми „В сянката на Юзеница”. Поздрави ме, че съм посветил книга на будното родопско село, че съм възкресил личности и събития от неговата история. Разговаряхме за литературата, за общи познати, писатели и не само писатели. Споделяхме мисли, че за планина като Родопите трябва да се пише талантливо – древната планина заслужава вдъхновени и даровити посвещения. Срещахме се и в София – по време на събрания на Съюза на българските писатели. И когато се срещахме, пред мене се изправяше Юзеница с нейните тайнства, дочувах „чанове стогласи” и виждах по-далече от Персенк ...
И сега, когато Борис Вулжев е в по-добрия свят, неговите „чанове стогласи” още звънят, макар че Сините ханчета вече ги няма, но стиховете му витаят над планината - сред върхове и хълми, над бързи реки и усойни бездни, над бърда и слънчеви ридове...
Георги Гривнев

 

 

МЛЯКО

На Юзеница под самия връх,
в прозирната потайност на елите,
низ урвите, останали без дъх,
над явни извори и сенки скрити
пълзяха белорунните стада
и чанове стогласи тънко пяха...
Сега вървиш в изтритата следа
към мандрата със буковата стряха.
Предчувствуваш - всичко ще е на добро,
щом вакли агнета пред теб играят:
ще пиеш прясно мляко от ведро,
което на отсечен смърч ухае.
И дълго ще те следва оня мил
и добродушен поглед на пастира,
додето плисне здрачът подранил
ведрото си в сърцето на баира...

Борис Вулжев