Книга с поезия на Тодор Згуров

Излезе от печат стихосбирката на Тодор Згуров – „Небесна пътека“ (Издателство Български писател, редактор Боян Ангелов).

В тази връзка публикуваме и няколко стихотворения включени в стихосбирката

 

СТРЪК ТРЕВА

 Камъче игриво

попаднало в пръстта,

а после се стопило

и ето – пръст в пръстта...

А в нея мълчаливо

коренче едно,

се свило – затаило

да чака пролетта.

И скоро тя дошла е

и в майска топлина

коренчето бързо  

изправило снага                         

и ето – стрък трева...

А тя растяла буйно

– със слънце и вода

и галели я нежно

и птици и листа.

А после цветовете

кипнали в дъга –

и тя тревата силна

отронила и семена...

Но ето времената

как бързо се менят:

та где ли топъл вятър

внезапно се е скрил

и над нея –  над тревата

хладен повей се извил...

И тя – тревата бавно

и в тиха самота

се привела жално

към есенна роса.

                                                                                  

А тамо я поели

киша и слана

и скоро те я смлели

и смачкали в калта,

за да е отново –

пръст в пръстта…

 Човешкият живот,

 не е ли, като

стрък трева?     

 

 

 

ТРЪСТИКА

 Внезапно във небето  черен облак се яви 

и скоро над земята зла буря се изви.

Прекършени, смалени – загубили са ръст, 

високите тополи са вече в кал и  пръст.

Повалени, потрошени са гордите ели – 

клоните им жално покрили са треви.

И само над тревите  изправя се сама,

непрекършена и несломена – тръстиката една.

Тя ще се огъва, към земя ще се  привежда,

ала все нагоре , към слънце, ще  проглежда.

Със своето смирение – дар от небеса,                                             

тя – крехката  тръстика – ни показва чудеса...                                                                

 

 

ОСЛАНЕНИ...

Гората – опарена.

Тревата – сломена.

Есента – неканена.

Земята е –

        осланена.

Омерзени – приятелства.

Любовта – наранена.

Внезапни –  предателства.

Душата и тя –

           осланена!?

 

 

 

ДО ВЧЕРА

До вчера бяхме две деца –

усмихнати, нетърпеливи,

и бяха в ритъм две сърца

в игрите тъй щастливи.

Години литнаха с ятата,

но къде ли отлетяха, –

щом в поривите на летата

дълги зимите влетяха!?

Днес на каменния кей

бриз топъл не ни среща –

там злият вятър суховей

старостта – неканена, довежда.

Но какво, че нашите тела,

приведени са и са уморени,

щом  млади още са сърцата

и душите ни са неранени. 

 

 

В УЕДИНЕНИЕ...

Изпаднем ли в самота

уединението е наше царство

– там и в пролетта и в есента,

сме и без любов и без коварство.

Замлъкват светски гласове

– суетата нищо и не значи,

и само нощни ветрове

нашепват за надежди, не и за удачи.

Остава вечното море,

с прибоя тайнствен до скалите,

и радостта от тихи дъждове

приспала даже и мечтите.

Остава падащият лист,

от дъб самотен, но вековен

– той  с полета си чист,

напомня ни за кръст съдбовен.

Остава и небесна шир

и светлината от звездите

– дано намира ни в мир

и в уединение да са и душите...

 

 

ПОВИК

Лист – самотен в есент

към земята е политнал,

ала той и в гибелта

нова пролет е повикал.

Ще стихнат зимни ветрове,

силно слънце ще изгрее,

 и над разтопени снегове

 лист в кокиче ще живее