Кой ще затвори фабриката за печал

Залез
                                        „- Знаеш ли, когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...
                                        - Значи през онзи ден четирийсет и четирите пъти си бил много тъжен?”
                                                                                                                               Из „Малкият принц”    
 
България е страната на честите залези. Всяка светлинка на хоризонта бързо залязва и се стопява в повсеместния мрак. Дали защото и ние сме мъничка планета като тази на Малкия принц, или защото сме населени от лилипутски принцове и принцеси, но тъгата тук не е състояние, а начин на живот. Аха някой да се развесели и ето ти залез – кървавочервен, драматичен и тъжен. Сядаш на стола пред телевизора и броиш свещици, жертви, политици. Въздъхваш и ето нов кадър – пак в алено червено. Този път- палежи, а после катастрофи, стихии, болници, пленарни зали и смръщени богове.

Умираме с невероятни темпове. Ако пропуснем по естествен път – държавата ни има грижата да навакса с някоя язовирна стена, стара сграда, опасни пътища, стари автобуси, тесни проходи и какво ли още не. Все се мъчи да го докара до 44 залеза на ден. И успява.
А после изнасяме мъката си на улицата и я лепваме с тиксо на входните си врати. Докато побелее от вятъра, населява гъсто стълбове, трафопостове и спирки. Като никой друг народ подреждаме своята печал във формат А4, със снимка и стихче, за да ни изпраща и посреща всеки ден. Дали няма нещо здравословно в това да изнесеш тъгата си от дома или е някакво патологично вкопчване в НЕЯ?

Некролозите били българска марка, като суджука и ракията. Няма  по-тъжна храна от луканка и по-печална напитка – от ракия. Едното е ситно нарязано, поръсено с ЧЕРЕН пипер животно, а в другото давим мъката си. Вечер, по ракиено време, когато сме умрели от умора и печал. И пак към залеза гледаме – домашни духове по потници псуват шумно принцесите си със свлечени анцузи и червило с цвят на залез.

А тълпата, подредена в огромен тъмен киносалон все гледа на запад . Китайци шетат между редовете и раздават чехли по 1 лев, за да не вдигаме шум, американци пускат реклами между сериите и раздават пуканки и кола.
Главните актьори ни забавляват. Внасят от Европа разкошни погребални букети и асфалтират пътища, които пак водят на запад.

Виждам обаче един-двама да се изнизват към изхода. Не знам как са го намерили в мрака на тази фабрика за печал.

Гледам как в този студ бай Иван (92г.) от половин час рине снега пред шивашкото си ателие. Да минавали клиентите. Те никак не са малко. Облича ги в празнични дрехи, а те ги пазят за погребенията си. Но той не вижда некролозите им през половинсантиметровите лупи на очилата си. Късоглед е за черно-белите снимки от толкова бодове върху празничните ревери на хората.
Иначе обича много неща. И не говори за живота като за опасано от бодлива тел сиромашко пасбище. За него той е широка алея към ателието, в което все работи и прави дрехи за сватби, за опела и кръщенета. Прозорецът му гледа към изгрева.
Когато реших да се омъжа за втори път, отидох право при него. С надеждата, че само той знае как. Е, роклята приличаше повече на лилав копринен мундир, отколкото на дантелена дипла, но сигурно в това е тайната. Сменил е дантелата с нашивка, за да оцелее някак.

Оттогава знам за кого ще гласувам на следващите избори.
За бай Иван.
И не ми говорете, че бил сляп и глух. Ако беше, нямаше да е виждал цели 33 250 изгрева досега. Подозирам - нито един залез.
И още….
Виждали ли сте унеса в очите на току що родила жена? Точно след като се е върнала от долната земя. Изтръгнала е живота оттам, за да го посее тук, под това оранжево небе с 44 залеза.

Ето моят проект за нов кабинет: 3-ма столетници и 4 родилки за възрастов баланс, заедно с 2-ма поети за нощните смени. На тях разчитам да завъртят тази планета към изгрева и да затворят най-сетне фабриката за печал.

автор:  Лейди Смолян
Вашият FACEBOOK коментар ...
нагоре