На 7 юли НЧ”Балкански просветител-1871”чества своя 150-годишен юбилей

Родното читалище е най-свидното културно огнище

Винаги свързвам свободата с възрожденското читалище, което по думите на поетесата Дора Габе е „ на робството приют и дом”. Именно там, чрез докосване до знанието, са се родили и първите пориви към борба. А читалището днес е „топло огнище”, защото дава възможност на свободния човек да поддържа силен духа си.Тези мои размисли  са провокирани от един светъл юбилей – 150 години от създаването на НЧ”Балкански просветител-1871”в смолянския квартал Райково.  Един прекрасен повод да „пропътуваме” мислено към Началото на забележителното събитие.

В с. Горно Райково, в малка църковна стаичка, няколко родолюбци се въодушевяват от идеята да учредят просветно огнище. Под ръководството на учителя от Карлово Марко Савов, те превръщат идеята си в реалност. Сред най-ревностните дейци е райковецът Данаил Костов, който година по-рано, през 1870 - дарява на местния храм „Св. Неделя” иконата на Св.св. Кирил и Методий. Този негов жест показва, че милее за просветно дело в родния си край и ще развърже кесията си и за изграждането на читалище. За пръв председател е избран опълченецът от с. Долно Райково Стою Бобутанов. И така, искрите на напредъка и книжовността са запалени и до днес светят с ярка светлина.

Следите на първоучредителите са толкова дълбоки и трайни, че намират последователи и сподвижници през изминалите 150 години.Достатъчно е да се вгледаме в портретите на най-изявените читалищни дейци и хора на изкуството.Много са имената, разностранна е дейността на краеведи, художници, музиканти, артисти, писатели. Всеки един творец през годините е намерил в НЧ”Балкански просветител” топла атмосфера, насърчителни думи, кураж и желание да покаже своята дарба. Това е съхранило райковци и е издигнало селището на висотата на съвременните достижения.

За щастие и днес пътеката към родното читалище не е потънала в бурени. Напротив – тук се поддържа жив огънят на традиционното и класическото изкуство, библиотеката богатее с книги и читатели, децата разкриват своята дарба.

За мое щастие и удовлетворение и аз опознах пътеката към културното огнище. Знам къде да потърся духовно „убежище” в днешните тревожни времена.Твърде често се питам: какво ме води към познатата пътека, та бързам да я извървя. Търсейки отговора, си мисля – може би, защото тук преоткривам човешката си същност, оня велик смисъл, който ни вдъхновява в нашето съществуване.  И още нещо – важно е да намерим връзката с другите и по този начин да обогатим обществото до нас.

Но не само философските ми размисли ме”пращат” в читалището, а и възможността да се срещна с творци. Например  тук се запознах с музикалния педагог Людмила Морозова. Бях изненадана, когато един ден, вратата на залата се отвори и влезе стройна, красива жена, която ме заговори с руски акцент. Оказа се, че съдбата я праща от Ташкент/ столица на Узбекистан/ в Райково, за да учи децата да свирят на пиано. И успява! На годишните концерти малките музиканти показват наученото и вълнуват публиката.Незабравимо е участието на Тони, Емона, Теодора , Александър и др. НЧ”Балкански просветител” дава възможност да се изявят на сцената млади и стари, с различни предпочитания в традиционното и модерното изкуство. Някои стъпват на сцената от най-ранно детство – други пък на старини се сбогуват с нея. Въобще – палитра от творчески устрем и енергия.

Намирайки духовно „убежище” в читалището, смея да твърдя, че не съм просто наблюдател, а се опитвам да се вградя в сътвореното през годините. Моите усилия са насочени към популяризиране и подкрепа на читалищната самодейност. Стремя се повече хора да разберат за топлата атмосфера и духовни търсения на местните хора, за уменията и дарбите на млади и стари, за неугасимия огън на творческия напредък.

Житейската съдба ме изпрати в други краища да обучавам ученици и да работя за културния напредък. Участвала съм в учредяването на читалище в миньорския град Мадан, в построяването там на църквата „Св. Георги” и съграждането на бюст-паметник на патриарха на българската литература Иван Вазов. Винаги съм се гордяла с читалищата, вечните духовни хранилища, родени още през Възраждането.Но същевременно разбрах и нещо друго – няма по-свидно културно огнище от родното.

Сийка КЕТЕВА