Нова книга на д-р Росен Хаджииванов - „ Да сбъдваш мечтите си “

ЕДИН ЛЕКАР РАЗКАЗВА …..

Нова книга на д-р Росен Хаджииванов

Д-р Росен Хаджииванов е лекар, специалист по неврология и неврофизиология, с тридесет и осем годишен клиничен опит. Съавтор е на монография в областта на неврофизиологията, автор на моногра­фията „Компресионни невропатии" и на изданието.  Алтернатива за со­циална адаптация на деца в нерав­ностойно положение“. Автор е на книгата  „Да остаряваме пълноцен­но“. Председател е на Управителния съвет на Център за устойчиво развитие на планината. Ръководил  е проект по програма Фар на Европейския съюз и два проекта към Британския ноу-хау фонд на Британското посолство в България. Носител е на награда на Районната лекарска колегия към Българския лекарски съюз за 1999 година. Член е на Сдружение „Българско дружество по неврология“ и на Съюза на българските писатели-1913 година, Дружество Смолян.

Неотдавна излезе от печат новата му книга „ Да сбъдваш мечтите си “. По този повод Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели споделя :„Да сбъдваш мечтите си“ на д-р Росен Хаджииванов е изповедна книга. Написана с пределна искреност и неотстъпчиво добротворство, тя ни кара да се вглеждаме в онези невидими стро­ежи на човешката мисловност, където щастието и скръбта живеят в единство, а радостите на живота са съпътствани от състрадание към чуждите нещастия. Тази книга ни показва пътища за преодоляване на личните страдания, учи ни на устойчивост към неизбежните предизвика­телства на външния свят и вътрешното емоционално безспокойство. Чрез свои лични прежи­вявания и примери от богатата си лекарска практика, авторът доказва колко важно е да кул­тивираме положителна енергия, която може да е щит срещу предизвикателствата на съдбата.“

„Пред читателя - споделя доц. д-р Недялка Згурова, дм /университетски преподавател по медицина и началник на специализирано отделение/ - е една безспорно интересна и полезна книга. Интересна с това, че е наситена с емоции от преживяното от човек, който с труд, постоянство и смирение, докосва мечтите си. Полезна, че в нея са намерили място както описания на клинични случаи, така и конкретни съвети за тяхното решаване в интерес на здравето на пациента. Нещо повече, любознателния читател може да открие и полезна информация за превенция на конкретни неврологични заболявания, основана на почти четиридесет годишния успешен диагностично-клиничен опит на автора. Ето защо новата книга на д-р Хаджииванов заслужава вниманието на читателя, както и място във всяка обществена и домашна библиотека.“

Вълнуващите размисли на човека и лекаря д-р Хаджииванов са обособени в 25 глави. Като пожелаваме нови творчески успехи на автора, поместваме две от главите включени в новата му книга.

Глава XXI

            Работата ми с пациенти, която обичам и позитивната ми нагласа значително облекчаваха състоянието ми дотолкова, че не мислех за болестта. Обичам философията, откъдето се уча да разсъждавам задълбочено и да откривам житейски истини, които се потвърждават с времето. Великият философ Артур Шопенхауер, повлиян от философията на Платон и Кант създава своя собствена философска система, чиято мъдрост и днес ни поразява. Той описва трагикомедията на човешката участ, давайки проверени житейски напътствия на онези, които искат да минат през живота, недокоснати от неговата суета. Някои наричат Шопенхауер философ на песимизма, но той не ни предлага фалшив оптимизъм, а истини, проверени от времето. Според него: „Щастието и насладата са непостижими химери, далечна Фата Моргана, докато страданието и болката са реалност, която се проявява непосредствено, без да се нуждае от илюзии и очаквания. Ние започваме да черпим от мъдростта на опита, преставаме да търсим щастието и насладата, мислим само как да избегнем болката и страданието. Мъдрият се стреми не към наслади, а към свобода от страдание“.

            Жизненият път е еднопосочен, понякога труден, с множество непреодолими препятствия и изпитания, които този толкова деформиран свят ни поднася. Редуват се възходи и падения, радост и мъка, успехи и неуспехи, но винаги побеждава животът пред смъртта, доброто пред злото, божественото пред сатаната. Така човек преминава през цикъла живот по-силен, по-мъдър, победил тъмнината, като пред прага на следващото измерение се озовава в свят на божествена светлина и пред него се откриват нови хоризонти. Не можем да спрем кръговрата на живота, не можем да спрем променящия се свят, в който се променяме и ние, но трябва да се обръщаме и назад към миналото, което ни е дало знанията и опита, и да гледаме напред към бъдещето, което ни очаква, да умеем да приемаме новото, да виждаме положителното и да научаваме своите житейски уроци. Промените, които настъпват в живота ни, независимо дали са положителни или отрицателни трябва да ги приемем, осъзнаем и обмислим, за да ни покажат пътя към по-нататъшното ни развитие и израстване.

            Скръбта от рано появилата се болест ни прави чувствителни и ни кара да ценим дребните неща, да оценяваме красотата на природата, да се радваме на слънчевите лъчи, огрели лицето ни седнали на пейката в парка, да ценим малките жестове, малките сполуки, а така също да оценяваме липсата на лоши неща. Скръбта е емоционално, духовно и физическо пътуване към изцелението. Много от нашите проблеми се дължат на подтисната и не излекувана скръб. Тя трансформира съкрушената ни, наранена душа, която вече не вижда смисъла да живее. Скръбта  разширява нашето пространство, в което се развива чувството за благодарност за това, което остава или за това, което се появява на мястото на загубеното. Благодарността  не се основава на това, кой е дал повече или кой е направил най-много. Тя се изразява в това, кой е бил до теб в твоите най-добри и най-лоши моменти, никога не те е изоставил и никога не е очаквал нищо в замяна. Тази способност да бъдем благодарни трябва да се развива, ако не идва по естествен път, да стане мерило за нашата интелигентност и доброта. Ние сме склонни да се присмиваме на онези, които винаги са готови да бъдат благодарни за „чаша хубав чай“, за казана добра дума или извършено добро дело, но тези хора са с големи сърца и са готови винаги да помагат. Скръбта ни прави смирени, потиска егото ни, потиква ни към преоценка на изминатите години живот, пренарежда приоритетите ни, променя ни духовно, обръща ни към сакралното, към Бога, потиква ни да даваме и да искаме прошка. Тя ни разнежва, прави ни по-добри хора. Тя е оздравителна. Болният човек е слаб, уязвим и  безпомощен. Наранено е собственото му „Аз“, потиснато е самочувствието му, чувства се виновен. Често си задава въпроса - защо точно на мен? Опитва се да прехвърли тази слабост и уязвимост на другите. Често е депресиран. Отслабва инициативността и концентрацията му. Спира да се развива и твори. Тогава се нуждае от психологическа подкрепа и съпричастност от страна на другите, за да може по-лесно да изстрада всички симптоми на болестта. В едно общество, където властват злобата и алчността, подкрепата и съпричастността ги няма. Те безвъзвратно са умрели. Болестта ни прави раними - това, което значи да си човек, с всичките ти присъщи положителни и отрицателни емоции, да отидеш и да дадеш всичко от себе си, когато не можеш да контролираш изхода, да излезеш на арената и да се бориш, да не се предаваш. Без уязвимост няма смелост и не виждаш смисъл да продължиш да се бориш, иначе ще бъдеш наранен, което още повече те мотивира и ти дава сили да продължиш. Ние не трябва да изключваме уязвимостта като емоция, която възпрепятства съзряването и подсилва чувството на празнота.

            Преди години, когато бях по-млад се ужасявах да покажа това чувство. Мислех си, че това ще ме направи мишена и хората ще се възползват от мен. Смятах го за изключителна проява на слабост. Благодарение на трудностите, които животът ми поднесе разбрах, че уязвимостта не е слабост, а най-голямата ми мярка за смелост. Ако не си готов да излезеш на арената и да се биеш, ако не си готов да понесеш ударите, да те наранят, да изпиташ болка и страдание, да паднеш и ако нямаш воля и сила да се изправиш, значи не си готов за живота. Друг начин да се бориш с болестта е да преодолееш заучената безпомощност, да засилиш надеждата и оптимизма за добрия изход.

            Когато човек работи в болница, много често чува вълнуващи истории, как оптимизмът, силната вяра и надеждата водят до подобряване на състоянието и ремисия на заболяването, а песимизмът, отчаянието и заучената безпомощност се свързват с по-нататъшното задълбочаване на болестта. Когато нещата не се развиват добре в наша полза, всички ние и оптимисти и песимисти за известно време се чувстваме безсилни. Завладява ни състояние на самота и пристрастна тишина, изживяна като трагична съдба, но и като дълбок размисъл за важните и истинските нища от живота, като непрекъсната борба между вътрешната душевна сила и физическата немощ. 

            Разликата между оптимистите и песимистите се състои в това, че когато се случи нещо непредвидимо и лошо, оптимистите го приемат по-леко и започват да се възстановяват почти веднага. Вътрешният глас им подсказва, че винаги ще се оправят дори да са затънали и стигнали до дъното. Когато изгубят надежда оптимистите могат да се почувстват обезсърчени, дори временно да изпаднат в лека депресия, но те се изправят бързо на крака и отново се връщат към основното си занимание. От друга страна песимистите продължават да се чувстват отчаяни и безпомощни дълго време, което често ги повлича надолу по спиралата, докато развият тежка форма на клинична депресия. Тези силни емоции имат значение за клиничния изход на заболяването.

Глава XXII

            Всяка болест поражда безпокойство, но вярно е и обратното, че всяко безпокойство води до заболяване. Как да се научим да го преодоляваме? Това е трудна задача, но сме длъжни да го постигнем, с оглед успешно да се борим и лекуваме болестта. Не толкова ни вреди моментното безпокойство, което ни се случва в труден за нас момент, от който не можем да избягаме, а хроничното, в което живеем. Една мисъл принадлежаща на шотландския писател, философ и историк Томас Карлайл, може да ни помогне да заживеем по-спокоен живот: „Основната ни задача е да гледаме не онова, което се очертава смътно на хоризонта, а това, което стои ясно пред нас“. Един от начините да преодолеем хроничното безпокойство, е като се научим да живеем в границите на днешния ден. Трябва да престанем да мислим за миналото, за неуспехите които ни терзаят, за това че сме се провалили, че сме допуснали грешка, а не сме успели да постигнем това, което сме искали, да изолираме миналото, то принадлежи на мъртвите. Това не значи, че трябва да забравим родовата си памет, да забравим радостта от успехите на миналите дни, да забравим постиженията, на които сме се радвали, и с които сме се гордеели. Просто трябва да спрем да се безпокоим за дребните несполуки и да живеем и мислим в границите на днешния ден, да останем с мислите си в тези граници. Трябва да изолираме бъдещето, така безкомпромисно, както и миналото. Бъдещето е сега в отрязъка на днешния ден, утре не съществува. Излишните притеснения, душевни страдания и терзания за бъдещето, парализиращият страх какво може да се случи, засилва безпокойството, потиска имунната ни система като ни предразполага към болести или влошава съществуващото заболяване. Това не значи, че не трябва да мислим за утрешния ден, а да не се безпокоим. Трябва да се подготвим за него, да съсредоточим цялото си внимание към днешния ден, да свършим работата си днес, а да не мислим за утре. Трудно можем да носим върху плещите си товара на бъдещето, прибавен към товара на миналото. Това е тежък товар, който ни потиска, както емоционално така и физически, и който ни разболява. Ние трябва да го носим в границите на днешния ден, спокойно, като отхвърлим задачите една по една, тогава ще се чувстваме сигурни, защитени и спокойни. И днес звучат актуално стиховете на римския поет Хораций макар, че са написани тридесет години преди раждането на Христа: "Щастлив е оня и благословен, който приема „днес“ за своя ден, който би казал ведро и без срах: „ Дори да няма утре, днес живях“. Човек трябва да се сблъска с тежко, житейско събитие, както се случи с мен, тежко нелечимо заболяване, за да преосмисли живота си, да подреди приоритетите си, да каже край на съжаленията за миналото, край на страховете за бъдещето, да намали безпокойството, да съсредоточи цялото си време и енергия, да преодолее трудностите и продължи напред. Открих, че не е толкова трудно да се живее ден за ден, в добрия смисъл на думата. Научих се да забравям вчерашния ден, да не мисля за утрешния, а да живея в границите на днешния. Всяка сутрин си казвах: „Всеки ден е нов живот и всеки ден е ново начало“. Една от най-глупавите ми грешки беше, че бях склонен  да отлагам важните неща в живота си. Всеки крои планове, има мечти, чака по-добър момент да изживее пълното си щастие, да дойде нашият звезден час, но оставаме накрая разочаровани, защото щастието е трудно постижимо, далечна химера. Много късно осъзнаваме, че животът е в това да го живееш всеки ден и час, на момента, на мига и тогава се чувстваш спокоен и щастлив. Най-ценното, което имаме в момента е отрязъка от днешния ден, да му се насладим напълно, защото миналото е мъртво, а бъдещето неясно. Така ние ще открием хармонията на спокойния и пълноценен живот. Човек трудно може да се безпокои, когато е зает с работа, особено ако тя изисква мислене. В моя случай безпокойството беше изместено от ангажираността ми с пациенти в кабинета. Установих, че когато работя и вниманието ми е ангажирано с пациенти се чувствам по-добре, дори понякога забравях, че съм болен. Ходех на работа макар и трудно с бастун и с помощта на жена ми. Работата, заангажиране на вниманието и ума са гаранция за преодоляване на всяко безпокойство.

            Защо нещо толкова елементарно, като постоянната заангажираност ни помага да преодолеем това чувство? Отговор на този въпрос могат да ни дадат неврологията и психологията. Човешкият ум, колкото и гениален да е той е невъзможно да мисли за повече от едно нещо едновременно в даден момент. Ние можем да се съсредоточим върху две неща, следващи едно след друго, но никога върху двете едновременно. Това схващане ни обяснява, че когато преглеждам и мисля за диагнозата на пациента, не мисля за моите проблеми и следователно не се безпокоя. Човек не може да работи двадесет и четири часа. След приключване на работния ден, когато релаксираме и сме се отдали на почивка, ненадейно ни връхлитат мисли за проблема и започваме да се безпокоим. Тези мисли можем да прогоним с любимо хоби, хубава музика, любимо предаване по телевизията, среща с приятели, приятна вечеря на чаша с вино с любимите ни хора, спорт и туризъм, но в никакъв случай затваряне в себе си, социална изолация и неизлизане от дома. Това само ще засили тягостното чувство и ще ни депресира, като е един от факторите за отключване на заболяване. В тази глава няма да се спирам подробно какви болести отключват стресът и безпокойството. Медицината в голяма степен се е справяла с инфекциозните болести, от които са умирали много хора. През последните десетилетия си проправя път един нов клон от медицината, така наречената психосоматична медицина, която лекува едновременно душата и тялото. Да излекуваме тялото, трябва първо да лекуваме психиката. Все още медицината не може да се справи с психичните, психосоматичните и невродегенеративните  заболявания, които в голяма степен се предизвикват от безпокойство, стрес, страх, омраза, разочарование и отчаяние. Тревожният и депресиран човек губи връзка със социалната среда, оттегля се в свой измислен свят и се опитва сам да реши проблемите си. Тогава трябва да му се помогне да излезе от тази изолация, да прегърне отново живота, да сподели проблемите си с най - близките си хора и да ги реши.

__________________________________________________________________________________

Пред читателя е една безспорно интересна и полезна книга. Интересна с това, че е наситена с емоции от преживяното от човек, който с труд, постоянство и смирение, докосва мечтите си. Полезна, че в нея са намерили място както описания на клинични случаи, така и конкретни съвети за тяхното решаване в интерес на здравето на пациента. Нещо повече, любознателния читател може да открие и полезна информация за превенция на конкретни неврологични заболявания, основана на почти четиридесет годишния успешен диагностично-клиничен опит на автора.

Ето защо новата книга на д-р Хаджииванов заслужава вниманието на читателя, както и място във всяка обществена и домашна библиотека.

Доц. д-р Недялка Згурова, ДМ