В Храма на Мелпомена

Днес е Международният ден на театъра. Нека си спомним  за трима от незабравимите родопски актьори Георги Палагачев, Цветан Алексов и Васил Топузлиев. И да им се поклоним за радостта, която са ни създавали, за щастието, с което са ни дарявали. Почитателите на Родопския драматичен театър в Смолян знаят – и тримата отдавна са там горе,  но продължават да играят на  сцената на небесните селения.

Не зная защо, но винаги свързвам Смолянския драматичен театър с  актьорите Георги Палагачев, Цветан Алексов и Васил Топузлиев. Не само защото Георги Палагачев и Топузлиев бяха местни планинци – Георги от Смолян, Топузлиев от  Хасовица,  селце, високо в планината, на север от Смолян. Алексов и той почти смолянчанин, защото бе женен за родопчанка, моя братовчедка Мария Момчилова. И тримата създаваха плътни образи, придаващи им пълнокръвие и жизненост. И трябва да  присъстваш на представление, за да усетиш  характера, личността на героя от пиесата. Защото образът не е само слово и дело, но и жестове, развитие, детайли...Те се превъплъщаваха в различни персонажи, като влизаха „под кожата им”, обогатяваха ги със свои интерпретации, с това, което режисьорът не  беше изисквал. И понякога почитателите на Мелпомена не разбираха кое повече им харесва – създадения от драматурга образ или актьора с неговата игра, с която изпраща послания - за добро и вярност, за любов и борба за  идеали и свобода, за облагородяването на човешката същност...

            „Когато  играех на сцената, споделяше Палагачев, избирах случайна жена от първите редове в салона и от време на време спирах погледа си на нея, вдъхновявах се и и изигравах истински ролята си...”

            Сигурно с всеки творец  е така - без тягата на вдъхновението не би се написало стихотворение, да се нарисува картина, да се създаде и изпее песен. Вдъхновението е искрата, без която не припламва огън. Осмелявам се да перефразирам: „В началото е вдъхновението.” Върви поетът по горската пътека и от откъсналото се жълто листо се ражда тръпка. Тръпка, която дръпва първия стих – оттам нататък стихотворението само се излива. Птица пропява във вътрешността на клоните и композиторът, след като се завърне вкъщи, ще вдигне капака над белите клавиши и пръстите му ще заиграят така, че в изтръгнатите звуци от пианото ще се заслушат не само случайните минувачи  под неговия прозорец. Художникът онемява пред бялото буйство на пролетта - триножникът сам се разтваря, платното се опъва между рамките и изпод ръцете му се явява непозната пролет, различна от реалната, по-бяла и по-тайнствена. И чуваш някой да нашепва: „Пролет моя, моя бяла пролет, още неживяна, несънувана...”

Играе актьорът на сцената и избира една жена, /метафора за зрител/, измежду множеството почитатели на театралното изкуство. Какво би бил спектакълът без хора, които накрая ще възнаградят артистите с аплодисменти, които чинно ще се поклонят и тия аплодисменти дълго ще заглъхват в съня им. Тая награда им стига, те не искат нищо друго. Какво е постановката, ако  залата е празна? Без публика театърът би имал толкова смисъл, колкото би имал смисъл опитът  да спреш реката със сламка, или да замериш звезда  с камък, или колкото една перука – прашясала и захвърлена в далечния ъгъл на гримьорната.

С Георги Палагачев се познавахме по-добре – на една улица живеехме в Долна махала, много сутрешни кафета сме изпили в несъществуващата вече сладкарница „Снежанка”.  Той често  идваше в културния отдел на окръжния вестник „Родопски устрем”, защото имаше слабост към писаното слово. Пък и общуването бе чакано, желано. Разведряваше атмосферата със спомени и хумор. Веднъж донесе двустишие, не го помня дословно, беше отдавна, но по смисъл е – пред нас е нищото, след нас – бъдещето. Отпечатахме го, но на другия ден шефът на отдела го привикаха да обяснява тия два реда, които бодеха очите на хора, които не разбираха от поезия. След време Палагачев издаде и книгата „Бунт на страстите”.  Спомням си  и друго. Георги Палагачев имаше 60-годишен юбилей. В големия салон на театъра се организира  тържество, на което смолянчани изразиха своята неподправена, топла обич  към актьора – нямаше къде игла да падне. Присъстваше и председателят  на Съюза на артистите Любомир Кабакчиев. Аз лично очаквах да го удостоят със званието „Заслужил артист”, имаше  такова признание, което щеше да му приляга. Но не се случи. По-късно щях да узная, че ненаграждаването не е по художествени мотиви. И се питах - защо актьорът не се оценява по това, което е сътворил, по изиграните роли,  които публиката няма да забрави? Защо странични обстоятелства пречат за признанието на духовния труд? Палагачев бе самороден талант, който се развиваше през годините - така и ручеят отначало е малък, след което се превръща в буен поток, от който  реката става по-силна и пълноводна.

            Във всекидневието Палагачев  бе обикновен, въпреки че на сцената ставаше необикновен. Срещнеше ли приятел, ръкуваше се и с двете си ръце. Сърдечно посрещаше новото запознанство, а изгубваше  ли  близък човек, скръбта бездумно се отразяваше на лицето му и страдаше. Предразполагаше да споделиш с него неудача, болка, която носиш, предусет за нещо лошо...А той ще те утеши, ще внесе ведрост  и когато се разделите, ще се почувстваш облекчен и обнадежден.

            Има  древногръцка максима: „Светът е сцена, животът е явление, човекът е артист.” Палагачев знаеше – отвъд чертата на рампата......е живият живот, там е битът с всичките му проявления, там няма прожектори и грим, завеси, нито се чува приглушеният глас на суфльора. Там са човешките взаимоотношения – в бяло и черно, с тънки, почти незабележими  нюанси, с ярки, понякога груби черти, там е гейзерът на възторга, тишината на тъгата, светостта на чувствата и строгостта, с която отминава споменът. Но не спираше да размишлява върху старата мъдрост. Ако светът е сцена, коя е публиката, която присъства на спектакъла? Неоспоримо е,  животът е явление - явлението изгрява, но и залязва. Но дали човекът се ражда като артист или  придобива тези професионални качества с образование, с опит, с превъплъщения, с игра? В живота роля ли играеш или играеш себе си, неповторим, единствен, неподражаем?

            Малко познавах, повече от сцената, Цветан Алексов и Васил Топузлиев.

Цветан Алексов  не бе родопчанин, но тук, в планината, намери голямата си любов. И й остана верен докрай. Беше си отишъл вече отвъд, когато, не си спомням  по какъв повод, може би за журналистическите ми публикации, посетих дома му, където ме посрещна съпругата Мария. Предостави ми фотографии както от ролите на Алексов,  така и от личния живот. По стените забелязах рисунки. Останах изненадан от неговата талантлива „намеса” в изобразителното изкуство. Харесаха ми акварелите – заради съчетанието на цветовете, които се прегръщаха, за да живеят заедно, заради светлината, която излъчваха, и ме пренасяха в друг, по-красив и примамлив свят. Родопският хълм е заоблен и топъл като рамене на жена, мостът – каменна кобилица, по която ти се иска да минеш, а езерото  привлича да седнеш на брега  и да съзерцаваш. Очевидно Алексов е изпитвал потреба от повече красота. И си спомних жаждата на великия Гьоте за светлина, превърнала се в блян.

Васил Топузлиев е от известен род, от който бе и  митрополитът на Видин - Дометиан, малко познат  на обществеността.  Два сезона  той е бил в Пловдивския драматичен театър, но се върнал в Смолян, и когато го питали защо е предпочел родния край пред големия град, отговарял:  „Гравитацията на пъпната връв е по-силна от  професионалната стръв. И още нещо: „По-добре да си голям артист на малка сцена, отколкото малък  артист на голяма сцена.” Последната част от живота си прекара в родната Хасовица, на един черешов клон разстояние от звездите, които светеха по-ярко от всякога.

            И двамата изглеждаха на пръв поглед строги, недостъпни, мълчаливи. Но не беше така. Потърсиш ли общение с тях, те ще отвърнат на жеста с топла раздумка – излизат от ролите си и разговарят непринудено – за изкуството, за битието, за какво ли не. Отделили се от  литературните образи, и те бяха мъдри, с широки познания, артистични и в ежедневието, без да са индиферентни към проблемите на съвремеността.

            Актьорът Николай Пашов, делил сцена и гримьорна  с тримата, се умилява от връщането си в спомена и респекта, който е изпитвал към тях:

            „Помня Аркашка - Цветан Алексов, който можеше да играе всички драматични роли. Беше влюбен в театъра, обичаше да общува с хора, сродни нему духом. Пееше – на сърцето му бяха легнали македонските и родопски песни. Имаше интуиция кой артист как ще се развива. За Тонка, съпругата ми, казваше: „От тебе ще стане голяма актриса!” Почтително се обръщахме към него с „Бако”. Беше устремен към висините на изкуството, но стъпваше здраво на земята, защото бе селянин по душа и сърце. Изгради най-вълнуващия образ на Куцар от „Албена” на Йовков.  Реален и силен, Куцар на Алексов дъхаше на земя и цветя, а зад  привидната му примитивност се криеше голяма човешка мъка. Дошел от далечната Струма, от прочутото  село Бобошево, „Бако” замени Рила и Пирин с  Родопа планина и  изигра над 120 роли.

Васил Топузлиев притежаваше тънък усет за пластично изграждане на образи, особено на царски роли. Излъчваше мъжествена суровост и своеобразна виталност. Имаше красив глас – бил е църковен певец  и когато говореше, все едно пееше.  Дойде от редиците на любителите на театъра, не от самодейността, с възрожденски патос, с който пленяваше и колегите.  Излъчваше спокойствие, сила, мярка... Някои от образите му приличаха на мраморни статуи, но не застинали във времето, а емоционално обагрени и раздвижени, хармонично свързали  езика на тялото с духовните пориви. Той е от онова поколение актьори, което понесе най-трудното в живота на театъра – от каруцата  до автобуса, от махалчинката до големия град, от декора, направен с подръчни материали, до сценографията на художника. Топузлиев  изигра  блестящо главната роля   в постановката на „Вуйчо Ваньо” на Антон Павлович Чехов.  Незабравима е ролята му в „Снаха”, където си партнираше с Маргарита Дупаринова. Беше и великолепен Цар Александър в „Към пропаст” на Иван Вазов.

Георги Палагачев или както го наричахме  по-кратко Гео, е роден през 1924 година. Органичен и темпераментен, неспокоен. С много богати възможности, отлично владеещ сценичната реч. Театроведът Иван Русев възкликваше: „Това е актьорът на Родопите”. И наистина – Палагачев бе любимецът на публиката. С аплодисменти го посрещаха и с още по-големи аплодисменти го изпращаха. Палагачев е един от тези, които утвърдиха театъра като държавна институция и допринесе да се превърне в духовен стълб на националния театрален хоризонт. Родопският драматичен театър бе неговата съдба, а съдбата  определи да бъде рицар на родопската сцена.”

            И тримата, Георги Палагачев,  Цветан Алексов и Васил Топузлиев, ги обединяваше пътят към храма на Мелпомена, към който  пристъпваха с трепет и вълнение. А и храмът ги очакваше – както вярващите очакват възкресението,   човекът  -  любовта си,  небето -  своя изгрев, пурпурен, неудържим и животворен.