Силен глас на тихата лирика днес!

Една интересна стихосбирка може да постави толкова въпроси, че разсъжденията върху нея да имат и теоретичен характер, т.е. да се игнорира, дори условно, подтискащата разлика между критика и теория. В подобно отношение с критиката е стихосбирката на Тодор Згуров „Небесна пътека“ /Изд. „Български писател“,2024/, чиито лирически откровения са обединени условно в шест основни цикъла:1.„Просъница“-интроспективните реминисценции и асоциации на личностното, субективно и самоаналитично „АЗ“ в контекста на противоречивите, драматични реалности в съвременните параметри на все по-усложнения свят, 2. „Небесна пътека“- алтруизмът и емпатията, родовата и персонална памет на Личността, идеята да оставиш нещо смислено след себе си и възвишеността и изяществото на обичаите в народностната, фолклорно-етнографска традиция, но и приемстеността като реторичен въпрос, 3.„В Родопите“-доминират пантеистичните инвенции на извисения поетичен дух, гледащ/съзерцаващ и възприемащ света с очите на естет и художник, 4.„Мадоните на майстора“- странностите и чудачеството  на човека на изкуството, нестандартните му подходи и решения при рецепция класическата, извечна красота, латералните медитации и съновидения в процеса на работа - тайните на творческия акт и Душата на Художника, 5.„Към по-младия приятел“- истинският, извисен патриотизъм и родолюбие на автора, поднесени в определено програмен,  нравствено-дидактичен императив, откровена сатира на гротескността и извращенията в обществено-политическия живот днес - сега и тук, подмяната на ценностите в съвременността, подчинена на всички възможни грехове и пороци, чийто най-ярки носители са представителите на властта и новобогаташите. 6.„А Дунав все тече“-относителността на времето и пространството и персоналното съществуване в неговите релативни превратности и превъплащения в диапазона от малкото момче до мъдростта на стареца само след мимолетни мигове време, като всеки от тях обединява условно  десетина поетически текста.

„Цикълът“ е организиран по логиката на структурно метафорично  и идейно-тематично цяло и звучи не като единен семантичен модус от десетина стихотворения, а като едно произведение от органически синтезирани тематично-композиционно единици. Всъщност поетичният сборник „Небесна пътека“ е едно впечатляващо като естетическо произведение и интелектуален продукт произведение, синтезирало в издържаното книжно тяло-артмодула на около петдесет изстрадани лирически изповеди, родеещи се с болката и страданието, с възторга и любовните мечтания, с катарзиса и емпатията на обикновеният човек понесъл вечните си въпроси, проблеми, търсения, бленувания и мечти през страданията и изпитанията на Времето, през бита и битието на Грешния свят през Инобитието на Вярата, Надеждата и Любовта, които го крепят и превръщат в истинска Личност със своите победи и поражения, извисявания и падения!

„Приятелю, пътека отредена

все някак си ще извървим,

ала предадем ли майка и Родина,

какво ли друго ще да удържим?!...“

В това четиристишие, художествена поанта на програмното, гротесково-натуралистично и сатирично-пародийно откровение „Към по-младия приятел“, се синтезират основната идея и директни послания на филантропа и истинския родолюбец Тодор Згуров-императивни послания, благословии и заклинания, сугестиращи реципиента сега и тук и в бъдеще-програмно послание, превърнало е в христоматиен пример и образец за урок по патриотизъм и достойнство!

За относителността на живота като феномен и синдром на вечността/мимолетността поетът изповяда в „Прозрение“:

    „Зъл вятър на забрава…

     та как ли да се спре-

     щом вече и над мене

     тревата прорасте!?“

Опростено, наивистично и по детски инфантилно зададен въпрос, който ни напомня лирическите откровения на Александър Геров, автор, с чиято поетика и стилистика Поетът се родее! В същата тоналност е издържано и великолепното стихотворение „В уединение“- екзистенциален химн на Самотата и смисъла на персоналната Самодостатъчност - носталгично, минорно, елегично:

Остава вечното море,

с прибоя тайнствен до скалите

и радостта от тихи дъждове

 приспала даже и мечтите…

Остава падащият лист

от дъб самотен, но вековен,

той с полета си чист,

напомня ни за кръст съдбовен.

Остава и небесна шир,

и светлината от звездите-

дано намира ни в мир

и в уединение да са и душите…

Ето това са признаците, истинските знаци и характеристики за измеренията на Таланта, в който се крият и великолепното чувство за детайл и тънкото психологическо проникновение в чисто интроспективно-самоаналитичен план.

Космополитните измерения на този вечно скитащ като Ахасфер-вечният скиталец, Дух на лирическия герой, се проявяват и в най-незначителния художествен детайл на текстовете му: едноименното стихотворение „Небесна пътека“ е програмно по своя характер, своеобразна метафора на човешката хуманност и извисеност на креативния Дух-по законите на Божествената Етика, и е посветено на легендарният за Родопите майстор-чешмар Земфир Манчев - Бай Манчо-„…хванал стотици извори и ги превърнал в живоструйни чешми, изградени със собствени средства, като повечето от тях познават силата на Молитвата…“ Мистика, езотеризъм, тишина и преклонение пред Величието и Силата на Човешкия Дух, се излъчват от посланията и сугестията на словесния модул на лирическия текст! За животворната, извечна и неистова Сила на Водата, като един от четирите фундаментални Вселенски, Космологичски елемента, апологията на ПОЕТА е вид Свещенодействие, Благословия и Молитвено Заклинание!

Тодор Згуров твори и създава своите лирически, съдбовни изповеди и откровения по всички правила и закони на литературната теория, т.е. той отдавна е овладял Занаята на стихотворчеството и за това говорят неговото версификаторство в класическото стихосложение, както и майсторството в свободното „вер либр“, „поток на съзнанието“ стихосложение, като той влага максимални усилия да увенчае своите естетически търсения в издържана поанта, както в архитектониката на сонета, да подчертае философско - аксиологическата, често и нравствено-дидактическа същност на глобалните си, космополитни послания, които се отъждествяват и с основната идея на творбата, поднесена обикновено под формата на притча, сентенция, нравствен силогизъм, квинтесенция.

Много силни като естетически решения са и емблематичните стихотворения  „Мадоните на Майстора“, с притчово -сентенциозния синтез-основна идея, послание и квинтесенция с универсални измерения“: „Любовта-не е тя ГРЯХ!!!“,… „С усмивка на Дете“, „Влюбеният пощальон“, в които отново доминира вкусът на автора към фолклорните митове, предания, легенди, архетипи-натурални и/или стилизирани, исторически и документално-автентично обособени, релевантни на всички възможни събития и фактори от съвременността! Повечето от лирическите творби притежават импровизационно и медитационен смисъл…“приятелю, дошло е крайно време Душите си разхвърляни да съберем…“/своеобразно Бягство от другите и от себе си…/ с мелодично-композиционна функция-интерпретации след колизиите на вариативните трансгресии на енергия в завършека на пантеистичния/екзистенциален цикъл, издържан в императивен тон! Един малък цикъл стихове с алтруистични послания носи идеята за безсмъртието на човешката Душа, нейните космополитни измерения и „конвертируемост“ в процеса на вечните превъплащения и трансгресии в обсесията на емпатията и благородната саможертва: „Навярно“, „С усмивка на дете“, „Акорди“, „Гладиатор“- изненадващи с идейно-тематичната проблематика и естетико-художествените си решения текстове, достигащи нивата на творческите постижения на автори като Атанас Далчев, Александър Геров, Иван Цанев. С много лиричен романтизъм, мечтания, съновидения в другото- “по-висше състояние на Духа“ се отличават повечето поетически текстове на Тодор Згуров, при когото всичко е натурално и органично в същността си, като че имплицитно експоприирано от недрата на Вечната Природа - майка, по чиито закони сме длъжни да живеем, за да постигнем хармония със себе си и всичко друго, в чиято симетрия и единение е закодиран „Ключът към и на ЩАСТИЕТО“, към което се стреми всяко живо същество в магическия алгоритъм на тоталната обсесия! …“ нали Човек с усмивка на Дете във всекиго от нас живее“, „Душата, Душата, тя не умира!“, „Остава и небесна шир и светлината от звездите-дано намира ни в мир и в уединение да са душите..“…това са няколко от основните идеи в творбите, поднесени като философски притчи, мъдрости, квинтесенции! 

В чисто органически и натурален,  природно-пантеистичен план, са издържани стихотворенията: „Осланени“, „Бяг“, „Стрък трева“, „Море“, „Лудо биле“, „В Родопите“, „Ноември“, „Тракийските могили“, „Тръстика“, „Ветрове“, „Върхове“, „Вечер е…“, „Повик“, „Щури птици“,  „В тъмната гора„…в руслото на интроспективния душевен мир и спокойствие са издържани текстове като: „В Уединение“, „Сън“, „Лекокрило“, „Към по-младия приятел“/едно наистина знаменателно, синкретично стихотворение, поливалентно като семантика и послания, с много силен публицистичен апломб, с поразяваща социална и обществено-политическа аналитичност, с проникновена и мъдра интенция на философския, аксиологически синтез / каквото и „Към по-младия приятел“/. Деструктивното в иронията и сатирата се използва максималистично с цел разграждане и деконструиране аксиологическата семантика на традиционната естетическа система и ценностите й, генерира се един креативен процес на трансформация, която ни показва нови аспекти на нещата, нови носенс тип съседства и нови хоризонти, ракурси и аспекти на очакването, видимоста и разбирането-интерпретациите. Стихотворението-ирония е насочено да заличи установените граници, да пренесе нещата в други измерения, да ги лиши от статичност. И точно това стихотворение се родее като естетика и поетика с неговите проникновени и така актуални днес сатирични епиграми, част от които  са събрани в сборника „Епиграми“ /Изд. Изток-Запад, 2021/.

Поетическите текстове на Тодор Згуров имат в генезиса си и тръгват от една дума, от една мисъл, от едно чувство, доминиращата идейно-тематична обсесия се конструира от рационалната мисъл-хрумване, инсайд-догадката, закодирана в множество асоциации, в резки, понякога  не съвсем лесно обясними противоречия! И в тази креативна логика поетическото прозрение-/мисъл, видение, мелодия, мотив, настроение/ го обсебва тотално и от тях той извайва творба, впечатляваща със сублимацията на интензитета в спектограмата на чувствата! Агресивните, кумулативни чувства го обземат спонтанно и все така спонтанно се асоциират в творбата му! Импровизационният характер на тази поезия води до неочаквани предели, които имат „наивистичен“ характер! Той също е неочаквано сантиментален, но тази сантименталност е органична, функционална, като често зазвучава като живописна картина в наивистичен стил, като в нея е закодирана детската чистота и детския поглед-мечта, а това почти инфантилно чувство/емоция/ е вид високоорганизирана ментална енергия, и е вид отпор и яростна съпротива на СТРАДАНИЕТО, неистовото желание да се освободи от повсеместната негативна емоция!

В заключение – „Небесна пътека“ е една наистина проникновена и впечатляваща като художествено-естетически търсения и постижения стихосбирка със значим, приносен характер в жанра на „ТИХАТА ЛИРИКА“ в контекста на съвременната национална поетическа традиция!                                                         

Петър Хаджинаков, член на Секция „Критика“  

на Съюза на българските писатели