ТОЧИЛКИТЕ  НА  ПИЧУРА

ТОЧИЛКИТЕ  НА  ПИЧУРА

ТОЧИЛКИТЕ  НА  ПИЧУРА

            \ \ \

            – Аз бях на отсрещното било – разправяше Сава Ников. – Пичура – на другото, на свети Костадин. Заек, гонен от куче, бягаше към Пичура. Спря на шейсет метра от него, изправи се на задните си крака и се почеса зад ухото.

            – Чакай да те почеса йе – рекъл Пичура. – Извадих му червата, че га му олекна, и яла да видиш как бяга без черва!

            \ \ \

            – Бях с гоначите, тия, дето рукат, та животното да излезе. – продължаваше разказа си бай Сава Ников. – Пичура бе на пусия. Покрай него мина голямо прасе. Тодор му стреляше, а кръвта му оставаше по снега – все едно с метла си пръскал, но избяга. По кървавата диря вървях три километра. Довърших го в един дребак. На другия ден бяхме на сватба и попитаха Пичура как върви ловът.

            – Вчера едно свине, колкото магаре, ага го треснах, на място го заковах.

            – И като го закова, оттам насетне три километра го фирих, дорде го прибям! – добавих аз.

                \ \ /

         -   Бяхме още млади – разказваше Елена Пичурова.-  В Соколовци имаше вечеринка. Тодор намерил кола, ала забурил да ме вземе. Като се върнал, Елена му рекла:

            – Ти максуз викаш, че си ма забурил.

               Елена била готвила сух фасул с пастърма.

            – Га си ма не водил на вечеринка и аз няма да ти дам да ядеш.

            Тогава Пичура хванал тенджерата в сръднята си и я тръснал на дюшемето.

         – Ако искаш сега, яж!

            \ \ \

            Излезли един ден на пусия, ала ударили на чурук. Чурук, не чурук, но трябва да се яде. Седнали на обяд – всеки извадил каквото носил: ракийка, сланинка, саздърма…

            – Да ви е благо – казал някой. – Ала не е от диво.

            Тодор станал и треснал един изстрел в софрата.

            – Пичур, какво правиш бе, ще ни изтрепиш като пилце?

            – Йе негърмено не ям!

            \ \ \

            Една вечер Пичура закъснял. Елена, съпругата му, го чакала, плетейки чорапи. И когато влязъл, го нарамила:

            – Как та е не срам, бе, Тодоре, станало е три часа, а ти чак сега се подбираш?

            – Лено, йе и у дома да си бях сидял, пак щеше да стане три!

            \ \ \

            Веднъж Пичура накокоросал Елена и тя, горката, се прибрала в къщата на родителите си. След няколко дни се върнала.

            – Прощавай, Тошо, че избягах.

  • Затова, че избяга, ша ти простя, ала няма да ти простя това, че са ворна.

            \ \ \

            Пичура бил още главеник. Бащата на Елена, главеницата му, бил починал и Тодор трябвало да окоси ливадата й – три декара. Върнал се Пичура от сватба в Давидково и направо там. Но главата му още турмила – не е лесно половин ден да свириш. Направил Тодор два закоса и… по пътеката изтаторкали шест мулета с тикалски косаджии.

            – Накъде бре, толкова рано?

– Нах Чепеларе.

            – Ами… щете ли трийна айсая ливада?

            – Колко даваш? – попитал най-младият.

            – Толкова и толкова.

            – Малко са.

            – Стигат – намесил се най-старият. И добавил: – Първият късмет не се изпуска!

            За два часа плюснали ливадата. Пичура платил с парите, които спечелил от сватбата в Давидково. След това се извратил под черешата на сянка и се местил заедно със сянката – да не го грее слънцето.

            Майката на Елена дошла към обяд и когато видяла ливадата окосена, се прекръстила. И заразправяла из селото: “Вохсите, какъв зет си найдахме. За два сахатя е трийнал ливадата. Моето моско навремето три дена я косеше.”

            В Момчиловци взели да канят Пичура да им коси.

– Йе другиму не косям, йе само нам! – отговарял важно той.

            \ \ \

            Пичура пушел много. Веднъж, когато се прибрал, качил мотора на тротоара под неговата къща. Държал цигара в лявата си ръка, която била на амбриажа. Цигарата го опарила и той изпуснал мотора си в Топузоската градина. Тогава Хальо Кабасанов съчинил:

            Пичура е моторист от класа,

ала на порста го опари фаса

            и моторан в Топузоската градина втаса.

            Дорде Елена му се накара,

            моторан извади патета два ара.

            Но откъде го набара Камбара

            и на поправителен го откара.

            Мотора на Пичура не е играчка –

става и за картофовадачка!

            \ \ \

            – Пичур, много ма боли дяснаса нога! – оплакал се Савата Ников.

            – Боляла ли та е лявата нога? Ти да видиш лява нога как боли! – отвърнал Пичура, който скоро се бил обърнал на един завой с мотора си.

            \ \ \

            Къщата на Елена и Тодор Пичурови е над къщата на Сава Ников. Една вечер Елена видяла, че от пикапа изваждали Савата на ръце и го внасяли у дома му.

            – Данче, мари – обърнала се Елена към съпругата на Савата, – вие са обзавеждате и нищо не казвате!

            – Како Лено, то не беше мебел, то беше пияно!

            Този разговор бил чут от един местен зевзек и дал обява в окръжния вестник: “Сава Ников от Момчиловци продава пияно.” След три дена дошло едно семейство с петнадесетгодишното си момиче в селото. Спрели пред къщата на Савата и почукали:

            – Добър ден. Така и така, четохме обявата във вестника. Искаме да купим пияното.

            – Ще ви го продам, син – отговорила Йорданка. – Ала пияното е в кръчмата, още не са е ворнало!

            \ \ \

            Било е по Пустовете, когато близките се прощават един с друг. Пичура и Савата Ников отишли в черквата да ги мироса отец Константин Канев.

            – Наведи се, Пичур – рекъл Савата, – повече капки да ти порснат и повече грехове да ти са простят.

            – Че твойте грехове, за да ти са простят, трябва с маркуч да та заливат! – не останал длъжен Пичура.

            \ \ \

            Оркестърът на Пичура за първи път бил на сватба в Златоград. Когато засвирили, към музикантите се отправила хубава невяста и започнала да ги дарява. Невястата закачила риза с една безопасна игла и на Пичура. Да, ала безопасната игла минала през кожата на Тодор и накървила потника и ризата.

            – Тода – обърнал се Пичура към Тодор Хвойнев, – махни борже тая игла и дара, че еце ма боли.

            – А, сега та боли, пък когато та закарфичваше хубавата невяста, не жукна!

            \ \ \

            Хальо Кабасанов много издокарвал Пичура. Нарисувал го веднъж седнал, опрял глава с двете си ръце на масата. Пред него – шише. И надпис: “Мъчно ми е на душоса, затова съм побил шишоса!”

            Друг път го нарисувал как е яхнал мотора, а на задната седалка – теле. И текст: “Молчи, Лено, ша продам кларнето и ша купя телето.”

            \ \ \

            Мъж и жена, на които Пичура свирил на сватбата им, се скарали.

            – Върви си, не те ща вече! – избухнал мъжът.

            – Няма да си ида. Мене Пичура ме е докарал с музика – с музика Пичура ще си ме вземе – намерила защита жената.

           

            \ \ \

            Една есен Пичура се обърнал към познат от полето:

            – Баща ти гледа мисир /царевица/. Кажи му, че ми трябват 50 килограма.

            – Пичур, нямаме толкова големи мисирки. Нашите са по-малки.

            – Да ги докара. Йе ша си ги платям.

            Докарали му шест мисирки и ги пуснали да пасат на двора.

            – Здравейте, войници! – поздравил ги Пичура при първата среща.

            \ \ \

            Много често Пичура разказвал разни небивалици.

            А хората му отвръщали:

            – Тьодьо, айсва не е вярно!

            – Га не вярвате, питайте Митьо наш!

            А Митьо, брат му, винаги се съгласявал с Пичура, никога не казвал, че Тьодьовите приказки са преувеличени или са пълни измислици.

            \ \ \

            Орел се спуснал към земята и грабнал бягащия заек, след което се вдигнал. И Пичура вдигнал пушката и се прицелил.

            – Пичур, орелът падна, ала заекът къде е? – изкодошили го приятели.

  • Не видите ли, бе, – заекът форка!

            \ \ \

            Мечка-стръвница подфирила Пичура и неговите приятели – авджии. И къде-къде, набутали се в една изоставена колиба. И запънали отвътре вратата и прозорците с дъски, с камъни, с каквото намерили. Стръвницата почнала да троши вратата, да събаря тиклите от ниския покрив, да бута близкото плетище. И тогава мечката зърнала крава, която пасяла недалеч и се нахвърлила на нея. Така авджиите избягали и се спасили.

            Разчуло се из Момчиловци за страшната мечка:

            – Пичур, какво стана с мечката?

– Какво стана! Питайте Лена – колко пране бе напрала!

            \ \ \

            На едно увеселение Диньо Киркин попитал Пичура:

            – Тода, къде го найде айсоя! То бае пее.

            – Пее половин тон по-ниско – отвърнал Пичура.

– Че половин тон малко ли е? То е петстотин килограма! – “уточнил” Диньо Киркин.

            \ \ \

            – Пичур, ходихте ли на лов за гълъби? – попитали го момчиловци.

            – Ходихме.

            – И какво, ударихте ли?

            – Йе ударих два, другият – три.

            – Значи, другият е по-голям авджия.

            – Да, ала йе – с едно пукване! – за капак казал Пичура.

            \ \ \

            Пичура с един приятел бил на мрени в Баните.

            – Пичур, дай ми какавиди, че свърших стръвта.

            – Ей ги там, в таса има пет-шест.

Какъв ти тас – то било цял казан! И не пет-шест, а пет хиляди какавиди имало в него.

            Пичура хванал седем мрени, приятелят му – десет. На връщане за Момчиловци приятелят му казал:

            – Пичур, вземи и мойте мрени, да ги опържите с Лена.

            Стигнали в Момчиловци и хората полюбопитствали:

            – Колко хванахте, Пичур?

            – Йе хванах седемнайсет, пък той /и посочил приятеля си/ – нищо!

            \ \ \

            Момчиловец срещнал Пичура в тъмното.

            – Пичур, ти ли си?

            – Йе съм, ала за какво съм?

            – Как за какво си, да са находаш, бре !

Събрано от Георги Гривнев

Вашият FACEBOOK коментар ...
нагоре