Веселина Бабаджанкова: Една усмивка струва много повече от купища пари

„Умирайте от смях, за да живеете по-дълго!” Това са думи на баш зевзечката в Смолян и региона Веселина Бабаджанкова. Всички я познават – весела, приказлива и остроумна. Не веднъж е разсмивала до сълзи многобройната публика през 32-те години, през които е на сцена - с лакардии и масали, с вицове и песни. Малцина знаят обаче, че до ден днешен преди всяка нейна изява, без значение дали е пред 20 или 20 000 души, Веселина се притеснява толкова силно, че получава схващане на челюстта.

„Публиката ми взима и ми дава силите. Преди всяко излизане на сцена усещането ми е еднакво – аз умирам от страх, получавам схващане на ченето, гади ми се. Това е страшната тръпка”, разказва Бабаджанкова. Другата тръпка е, когато публиката я приема безрезервно.До днес не й се е случвало да преживее лоша реакция от страна на зрителите. „В един и същи момент хиляди души да избухват в смях, като по сигнал - това е нещо, което ако не го преживееш няма как да се разкаже”, казва още гранд дамата на хумора и сатирата. Десетилетия наред тя е останала вярна на девизите на клуб „Зевзек”, в който членува – „С това което правим, даже и само един човек да сме разшенили, то и на Господа сме угодили”, „Давай на душота каквото ище, че ще дойде време нищо да не ще”, „Човек се ражда без да ще, живее както ще и умира ще не ще”…

Веселина най-много обича да бъде с приятелите си от детството. Добри приятели са й и колегите от трио „Шемет”. „Голяма част от публиката не знае, че аз съм един от най-богатите хора в Родопа планина - имам двама живи и здрави родители, които са страхотни. Другото ми богатство е семейството, с което живея - това са децата и съпругът ми, който е с психическо заболяване, но го предпочитам пред много нормални хора, защото е той. Преодолели сме заедно много неща за 30 години. Най-голямото съкровище обаче е внукът ми”, категорична е слънчевата Веса. За нея парите не са най-важното нещо на света. Смята, че една усмивка струва много повече от една пачка с банкноти. „Мъдри хора са го казали много преди нас – на човек му трябва място метър на два и пръст в очите, края на всеки е един.

Аз предпочитам да оставя следа в съзнанието на децата си, да си спомнят за мене като за тяхната добра майка и баба, която знае много приказки, създава ценности, а не която купува скъпи вещи и играчки. Ще се опитам да живия достойно до края на дните си”, казва Бабаджанкова.За визия изобщо не й дреме, защото, когато човек се усмихне, всичко се намества. Не я интересува и какво говорят хората за нея, защото се ползва с изключително доверие в семейството си и знае, че не може да е харесвана от всички. Болката й е неграмотността на днешното поколение. „Не може да съществуват тъпи деца, дълбоко съм убедена, че това е направено умишлено. Не може да има деца, които да не знаят „Аз съм българче”, да не знаят кой е Верди или да не са чели Йовков”, категорична е Бабаджанкова. Когато й е тъжно, тя чете Йордан Йовков и Елин Пелин, те са й любимите автори.