Изчезват горите, реките, животните и хората, изчезват и селата. Там където няма живот - властва пустош. Едно такова обезлюдено и опустяло е старото село Дебрен.
Село Дебрен има своята стара и нова история. Новата история на родопското село започва да се пише след 1969 година, когато жителите му изоставят къщите си и се преместват в равнинната част на Западните Родопи, между селата Гърмен и Дъбница.
Ние сме впечатлени от древната история на Дебрен, тази която е останала там по-високо и далече в планината. Затова подминаваме новоизраслото село Дебрен и търсим онези изоставени преди повече от 40 години селски къщи.
Старият път, който ще ни отведе до тях започва малко след джамията на новия Дебрен. Пътят до изоставените къщи е 4-5 км - черен, на места добре отъпкан горски път, на места чакълест, другаде изграден от едри каменни късове. С високо проходим автомобил, предпазливо по непознатия стръмен терен стигаме след около петнайсетина минути. Спираме на обширно място, където в ляво от пътя, върху поляните зад дърветата се вижда кръста на селската църквата и купола на джамия. От далече гледката по нищо не подсказва, че тук вече няма живот. Но приближавайки се разкрива жалката картина на останките от съборените къщи. Липсата на живот и топлина ги е унищожила всичките. Под силата на природата са рухнали както по-малките, така и тези, които видимо са били по-масивни.
Онези от къщите, които са били защитени от по-здрав покрив, все още се опитват да се борят, но... времето не прощава. С отдръпването на живота ревниво се е завърнала природата. Ниска, млада зелена тревичка е плъзнала между съборетините и заедно с белия цвят на дръвчетата се открояват на старите камъни и изгнили греди. Красотата на природата ни омагьосва, птичите песни и кукувичия глас галят ушите, гърдите се пълнят жадно с чистия въздух. А тишината....леле каква тишина!
Задаваш си въпроса кое е накарало хората най-напред да изградят с любов и мерак къщите си толкова нависоко и далече, а след това да зарежат домовете си, в които са отглеждали децата си, да изоставят имотите си. Как са се разделили с приказната гледка към Пирин и към долината на река Места. Но след раздумката ни с чичо Манчо, възрастен дебренчанин, чийто половин живот е минал тук в стария Дебрен нещата имат своето обяснение.
Манчо имаше потребност да излееше душата си пред непознати, без да поема дъх да каже за живота си, за децата и внуците, за тогавашните времена, за вярата, за езика, за политиката... за всичко, което го терзаеше. Тука е най-хубавото място, въздуха е много хубав - един и същи е и зиме и лете, споделя с треперещ от вълнение глас Манчо. До 1970 година имаше живот, но... без ток и водопровод и заради тютюна хората са се преместили долу. Манчо е направил 43 чешми и говореше за тях с умиление - "чешмички", както за своите четири деца и сумати внуци. Докато ни разказваше държеше в жилестите, изстрадали и треперещи вече ръце крехки челядинки, а в торбичката си беше набрал прясна иглика. Така ежедневно Манчо и другите стари дебренчани се връщат със спомените си в онези години...
още снимки вижте в галерията